Креативност на две страници

Ако написването на автобиографията ти изисква точно толкова време колкото превръщането на същия лист хартия в самолетче – оригами, то имаш сериозен проблем. Шансът ти за намиране на работа излита заедно с набързо скалъпеното ти CV, дори и ако притежаваш завиден трудов опит и знания.

Като всичко останало обаче, CV се пише според метода на опита и грешките. Тромавото ми и конкуриращо се по дължина с роман CV по Европейси образец много бързо отиде във виртуалния ми кош за боклук. Първо, твърде скучно за един маркетинг човек, второ, твърде объркващо за HR-а, и трето, твърде разпространено, за да направиш впечатление. Вярно е, че автобиографията ти е документ, който тряба да те представи като сериозен служител и мотивирана личност, но трябва ли да те изкарва сякаш си излят по калъп с останалите 246 кандидата…?! Едно ярко, ясно и ‘точно-в-десятката’ първоначално впечатление е врата към последваща покана за интервю.

Няма универсален пример за успешна автобиография. Не може човек в сферата на криейтива да има еднакво по дизайн CV с проспериращ адвокат, занимаващ се с наказателно право. Важно е да се отчете, че подсъзнателно цветовете, шрифта и снимката (ако компанията изисква) влияят на специалистите по подбор и трябва да бъдат подбрани внимателно. Трябва да се има предвид, че често големите фирми не изискват снимка, за да избегнат въпроси, свързани с дискриминацията (аналогично и обръщения от типа на Госпожо и Госпожице) и е от значение да уважиш политиката им. Трябва да се съобразиш в тендециите в съответната държава, в която кандидатстваш, с корпоративните особености на потенциалния работодател, и разбира се, със самата позицията.

Намирането на точния баланс между факти и обяснения е от голяма важност. Това дори се променя в зависимост от мястото, за което кандидастваме. Ако подаваме документи за финансист, надали някой го интересуват подробности около нашия HR опит. Многото различни позиции (например, в различни области на бизнеса) в автобиографията ни не говорят добре за нас. Да, наистина никога не е късно да направиш един пробег през отделните функционални звена в компанията, но доколко това е в полза за крайната ти цел? Един последователен подход по конкретна кариерна пътека е идентификатор за нашата упоритост и целеустременост. В този аспект, двадесетте години опит в десет различни области губи смисъла си.

Със сигурност това са неща, които всеки знае, но просто не обръща внимание. А всъщност писането на автобиография изисква усилия колкото за научен труд...

До тук нищо креативно – ни в две, ни в една страница. Наред със сухото съдържимо на тази статия, искам да насоча вниманието ти, обаче, към един по оригинален и различен поглед върху автобиографията като дизайн. Но ако не си свръх-дързък ‘творец’... моят съвет е - не опитвай това у дома си! 

http://www.webdesignerdepot.com/2009/05/30-artistic-and-creative-resumes/

 

Good Old World Gone … GREEN

Някога да сте си хващали такси ‘групово’ за да спестите някой лев... Предполагам, да... А да ви е хрумвало да се натъпчете всички в едно такова, за да ограничите емисиите вредни газове от автомобила... Надали...

Та, ‘зелената революция’ и има ли тя почва у нас?

Мен ли само ми се струва, ама на братята ‘хамериканци’ думата ‘соларен/но/на’ им стана напоследък любима... Соларни бръшляни, контролиращи температурата в дома ви в Манхатън, или щори,заредени със слънчева енергия, в които през нощта можете да зареждата електро-чумата на епохата – вездесъщия I-Pod( или  I-Pad)...

Географски погледнато се вижда, че основно ангажираните с откриването на алтернативни енергийни източници и спестяване на енергия излизат американците, които скоро ще могат да наблюдават състоянието на домашната си ел инсталация от мобилния си телефон... Сигурно всемогъщия I-Phone…  Изглежда сякаш самите Американци проявяват желание да спасят планетата.

Азия естествено не остава назад със съвсем наскоро ‘откритите’ литиево-йонни батерии на Hitachi, издържащи 10 години. Типично. Регион с дългосрочни перспективи, стари традиции и дългоиздържащи батерии на лап-топ-ите...

В Европа нещата са малко по-различни... На нас, разбира се, ни трябва да забранят нещо, за да му обърнем внимание. Та забраната за 100 ватовите крушки се появява наред с електрическите автомобили на Рено (Една от най-добрите реклами, които съм виждала напоследък.)и отново залага повече на ниво битовизъм и нужди, отколкото на ‘гъзарийки’ като в Америка.

Какво да кажем за Балканите... Слънчевите колектори в Гърция изглеждат като върха на нашата загриженост към природата.  В нашата родна България пък дори ароматизаторите за стая са с намалено съдържание на пластмаса – 20%...

До тук добре. Ала доколко подобно мислене може да се изгради у Българина? На нас ни пука, разбираме, интересуваме, гледаме, обмисляме, почесваме по главата, обсъждаме, и редица още подобни глаголи. Както и горепосочения повърхностен географски анализ показва – колкото по-висок е стандартът в една държава, толкова повече тя гледа да съхрани това около човека.. На останалите места, обаче, каузата гласи ясно и лаконично ‘Да съхраним Човека.’.

Едно писмо от Кризата, моя приятел

‘Здравейте. Аз съм Кризата. Дойдох да ви освободя от живота, който водехте до днес. Евентуално да ви оставя без работа, да вдигна цените на хранителните продукти, леко да забавя и икономическия растеж в България, че пък сте били напреднали кой знае колко... Тъкмо сте влезли и в ЕС, ама да не се обнадеждите твърде много?! Плюехте, плюехте строежите из наш’та родна земя и групите японци изкупили цели села, ама, ето че на, молбата ви бе чута – сбогом строителство... Чужденците вече не купуват апартаменти по морето, макар че доста им смъкнах цената напоследък. За сметка на това ти, българино, ще можеш да си позволиш една почивка-евтенийка в 4-звезден хотел, all-inclusive, на Албена! Еее, жалко... Цял живот пари сигурно си имал за мезонети и вили, а пък точно сега нещо ги е хванала липсата... Пробвай, кредитче нещо?! Ама се помоли доста преди това, че банката само тебе чака. Важното е купон и празници да има!

Спокойно. И в делниците няма да се изгърбиш. Все пак можеш да пробваш да избуташ с лакти останалите 11 651 420 изпратени автобиографии за работа през 2009... Е, кво пък?! Само 135% повече от 2008... За сметка на това поне, публикуваните обяви са почти на половина по-малко! Суперско! Така мога да дам малко бонус точки на основния обект на моята гавра, ака Българският работодател. ‘Заааааааповядааааайте на българските тикви!’, крещи нацията на женския пазар – разнообразен и евтин пазар на труда. Така като гледам и твоята кариера ще поседи още малко замразена, с обнадеждаващото ‘Under Construction’.

А колко е хубаво, когато телевизията работи за мен, Кризата, и толкова реклами убеждават колко освежаваща и дори регулираща е моята роля за бизнеса! Погледни на мен като на естествен подбор – неспособните да съществуват фирми се елиминират. Заедно с тях и шансовете за по-добър живот на загубилите работните си позиции техни служители... „Гледай да доживееш до следващата криза, за да си купиш апартамент.”, си казват две анимационни баби, обсъждайки кредит за апартамент. Поне има смисъл. Ами онзи разкош за „поредният банкрутирал милионер” (тема на две клиентки и две фризьорки в салон за разкрасяване по време на криза), който незнайно защо е обвързан с рекламирането на прах за пране... Е добре, признавам, не съм просто световна криза, но съм и вездесъща – дори и в коша ти с мръсно бельо.

Ама пък, я виж, колко ползотворно работиш! 1,6 % си вдигнал производителността на труда в САЩ за изминалата година (нищо, че Китай сдава багажа). И си по-иновативен, и по-креативен. Гледам рекламата в интернет пространството, особено безплатната тази в социалните мрежи, триумфира над традиционните и остарели методи. И това, казват, е резултат от развитието на технологиите. Т’ва, че ти е опрял ножа до кокала и си готов на всякакви начини да оцелееш (ти – като индивид, и бизнесът ти), историята вече познава като ‘креативност по време на криза’. Password: AVANTA. А този нов ‘старт-стоп’ двигател, който автоматично се изключва на червен светофар и при натискане на педала за ускорение запалва отново. Добре, че поне него го раздават безплатно по бензионостанциите, че ако на заплата разчиташ (ако имаш работа де)... Помисли и за алтернативни енергийни източници... А, ти си още на ниво алтернативни запаси на храна!?

На ти сега ето този пакет документи, с който да почнеш нов живот... Там е описано всичко подробно как да процедираш с живота си – видове възли, боравене с огнестрелно оръжие, самоотравяне с цианиди и прочие.”

До скоро виждане,

Кризата’

P.S. Вдъхновена от ролята на Джордж Клуни в ‘Up In The Air’ – уволнител под наем…

Моя милост и други животни.

Провокирана от новата книга на Сет Годин – „Племена”,  и от постоянното ми присъствие във Facebook реших да поразсъждавам над човешкото желание да се чувства част от колектива. Доскоро бях причислявана към студентската общност, временно към различни професионални общности, та сега усещам липсата на онова чувство, което те кара да бъдеш част от ‘нещо’. Не само, обаче, е клиширано да кажа, че човекът е социално животно, а и е неправилно според мен. Смисълът в това да бъдеш елемент от цялото е не в простото ти присъствие на ‘овца в стадото’ (Сет Годин споменава едно много сполучливо определение, което превеждат „овца-сомнамбул” – sheep walker). Важно е съществуването на идея, която обединява групата, и КОМУНИКАЦИЯ около нея. Това е и тънката разлика, която бизнесът прави в дефинирането на понятията група и екип. Екипът съдържа концепция, която сплотява и мотивира членовете си. От организационна гледна точка, отчитайки наличието на много виртуални колективи и все по-малко физически такива, достигнах до следните мисли:

1.       Колкото по-широко насочена към битовизмите на обществото е една идея, толкова по-малко заинтересованост има към нея. Макар и много хора да са заинтересовани от мисията на дадената организация, малко от тях са готови да се включат.  Тоест, колкото е по-конкретна  и нестандартна идеята, толкова повече внимание привлича.

Пример: Всеки човек ИСКА да спаси живот, да нахрани сираче и т.н., с повече оптимизъм да кажем 100% от населението. В един клуб като Интеракт, който се занимава с благотворителност и е ангажиран с ху манни идеи, чийто активисти са деца до 18 години (подчертавам лични финансови средства не се изискват), членовете на клуба са не повече от 15 в София. А, всички подкрепяме идеята, нали..?! Обаче! Ако става дума за бой с пухени възглавници (или така наречените flash mobs) на  ‘жълтите павета’  в 5 часа следобед, на 23 април, 2010, каузата несъмнено ще събере повече от  15 участника...

2.       Какво прави екипът толкова пробивен? Така нареченият ‘team work’  вече се поизтърка като термин, но не и като идея. Неслучайно, уменията на човек да работи в екип са изключително важни, тъй като се получава синергичен ефект. Кое обаче мотивира хората да бъдат активни? Идеята сама по себе си? НЕ.

Пример: Не може Facebook група като „Да счупим от бой телетъбисите” да събере 1655 членове. Първо: това потвърждава извод #1 – за абсурдността на идеята. Второ: доказва следното: Основната мотивация на човека да участва в ‘цялото’ е стимулът от останалите членове. Лидерът в единствено число, който уж трябва да води групата, вече е формалност. Той приема функциите на организатор, но не е достатъчен мотиватор. Всеки един от нас стимулира другия до него – желателно в положителен аспект. Във всеки един от нас се крие по един лидер. Отговорността на всеки за другия е голяма, иначе – ефектът на доминото...

3.        Виртуалното общуване все повече замества физическия контакт. Успешно ли е това, обаче? Сега всеки може да създаде една своя малка (или не толкова) общност от хора – последователи в блогове, приятели във MySpace, професионална мрежа в LinkedIn. Колко стойностен е екипът ни в професионалното интернет пространство (например, LinkedIn) в сравнение с колегите в офиса? Извод: Колкото повече виртуални контакти имаме, толкова повече се обезсмисля идеята на екипа. Екипът е цялост, но не отрича индивидуалността. Различията го обогатяват.  Това поне трябва да е така в живота (този на земята...). 400те приятели във Facebook, всеки от които фигурира като напълно еднакъв с другия (дори едно High Priority не можеш да сложиш ), не допринасят за поддържане на повече контакт – с хората, които искаш да се виждаш и чуваш,  поддържаш така или иначе отношения. Има граница на ежедневните онлайн контакти, която рядко се прекрачва. Стоят си онези 350 души във Friends и освен да им гледаш снимките, дума не обелваш с тях...  А и интересът ти към всички еднакви приложение и каузи, ала „Да спасим Мария от еди какво си...”, вече драстично намаля, просто защото станаха много!  

4.       Физическото присъствие обаче е друго. Лесно е да инициираш контакт онлайн – падат редица бариери. Развива се той обаче оф-лайн – изграждат се редица бариери... Няма да говоря за психология, жестове, мимики и т.н. Членка съм на онлайн бизнес общност, свързваща Холандските и Български професионалисти – ефект нулев. Кликнах на Join, но до тук. Членка съм и на Професионалистите, говорещи руски в Холандия. Отново онлайн общност, подкрепена обаче с редовни ‘meet-ups’. Дали става дума просто за лош маркетинг на първите или просто по-добра осведоменост на вторите, незнам, но комбинацията от двете определено е най-печелившият вариант.

P.S.  За да поясня така нареченото от мен изграждане на бариери ща кажа: включването в общността и комплексната комуникация с останалите членове са неща, които предопределят до колко човек ще се идентифицира с екипа и неговата идея. Кликването върху ‘Become a fan’ изисква точно толкова усилие, колкото ще направи и потенциалният фен на инициативата по време на ‘престоя си’. Четириседмичен пробен срок преди присъединяването към ‘физически’ клуб ‘А’, обаче, кара човек да се чувства оценен и ПРЕЦЕНЕН (пък дано положително) от околните... Съответно благодарен и готов за действие.

Несъмнено виртуалният свят предоставя възможности, но и води до много ‘лишения’. Идеята на тази статия е не да изчерпа съответните pro’s & con’s, а да анализира практически някои аспекти.

Big Brother Family – отражениe на българското общество ... и TV зов за малко повече човечност

Мисля, че е време вече да драсна някой друг ред в блога ми, който от създаването си до ден днешен не може да се похвали с нова статия. Особено с толкова различна от първоначалната идея тема...

Та това, което ми даде творческа инерция тази вечер, е плебейският ми интерес към поредното ‘реалити’, а именно ‘Big Brother Family'. Дали на българите им писна да гледат разглезени ‘звезди’ и порнографски сцени (не вярвам!), или просто кризата ни накара да стъпим на БГ земята  малко по-здраво, а не на червения килим, но безспорно фокусът на предаването този път бе изместен към българското семейство (веднага в главата ми изниква аналогията с турските сериали и техните патриархални ценности). Дали като аналог на сапунките на южната ни съседка, залели пазара ни напоследък, или, обратно, като съвременен антипод на ‘промотираните’ там стари семейни традиции, Big Brother Family като че ли става по-близък до българина, по-открит и честен, по-естествен. Например, в него семействата ще декларират доходите си от самото начало и ще живеят според досегашния си начин на живот. Колко истинско. И не го казвам с надсмешка. Разбира се, сценаристите ще потърсят най-яркият контраст в обществото, но не е ли това реалността?! От друга страна, мисля, че едно подобно откриване на картите, а именно бюджетът на едно семейство, е един призив всеки да живее според стандарта си. Не ни ли омръзна на всички да гледаме бачкатори в БМВ-та, които нямат пари да си напълнят резервоара... В една безсрамна държава като България, в която фолк-идеологията стои над всичко, смятам, че темата за парите – липсата, наличието и изобилието на такива – трябва да спре да бъде криворазбирана. Пояснявам – тяхната липса не е срам, наличието не е повод за оплакване, а изобилието не означава излишна показност, а просто по-висок стандарт. И няма какво да надничаме завистливо през чуждия прозорец, търсейки изгода или интрига. Време е да се научим да живеем заедно, да помагаме, оценяваме и контролираме. Е, Big Brother явно този път ще покаже, че в тоалетната всички са равни.. Нека най-накрая телевизията ни накара да се погледнем от страни – не пищящата Галка или пияните рапъри. А обикновеният човек. И  най-вече той сам да огледа себе си.

Естествено, не липсва и пикантната нотка в предаването още в промоционалната му капания. „Тя беше любяща майка, примерна съпруга и ... любовница на трима съседи”. Е, без подобни интриги, гледането на предаването за семейния човек би било просто един нормален ден в неговия собствен дом. А дали? Дали този път Big Brother не иска да шокира своята аудитория, отваряйки очите им за изневери, проблеми, и т.н. Дали през 2010г. Big Brother ще успее да се превърне в социален ориентир или по-точно стимул за много хора да се изправят срещу проблемите с най-близките си? Скандалът няма да бъде пропуснат със сигурност, дано само не приеме отново изцяло негативен оттенък (така както тук си обичаме да очерняме всичко). До тук обаче имаме прогрес – нещо като че ли по-малко клюкарско, по-близко до нас и дори по-съкровено... Истината (и надежда) е, че искам да подходя с повече оптимизъм.

Това, което искрено ме радва е рекламата, която се върти по Нова, „Биг Бейби има Биг Аки”.. Тънко, тънко ни намекват колко бързо ‘съседите’ са готови да се възползват от на пръв поглед щастливия ни семеен живот, а разберат ли, че всъщност не ‘претакваме зелето’ с шок и лицемерие те потупват по-рамото с ‘Бравос, бе!’. Със сигурност още с този си старт, реалитито поражда противоположни емоции – за някои досада от семейния живот, за други - забавление с близките си, а за трети като мен, просто усмивки и очакване на предаването!

От къде започва иновацията - креативност или безумие?

Докато се ровех в един от любимите ми сайтове www.gizmodo.com, се замислих колко рядко някое иновационно чудо става публично достояние. Стотици 'творци' анонсират своите изобретения, като накрая бегло, но с надежда, споменават евентуално една мнооого бъдеща дата, в която тяхната концепция ще види реализация.

Редовните оправдания за невъзможност да се започне произвoдство на даден продукт вече стават абсурдни.. Като пример: 'страхотната' идея за часовник (Aurora Watches) без циферблат, а просто една зееща дупка, през която се вижда ръката е поредната полезна иновативна идея. Лазерни лъчи вместо стрелки ще показват часа. Но някъде в бъдещето... Проблемът: окосмяването по ръцете би пречело на показването на точното време. Изобретателят обаче таи надежда.. За какво? Че човешкото тяло ще оплешивее внезапно през 2012 ли?

И все пак поздравления за идеята. Нещо различно и запомнящо се, което предизвиква разсъждения. Нещо, което поне малко цели функционалност, за разлика от суши-имитиращия калъф за i-phone. No comment.

Но функционалността ли е границата между креативността и безумието? Умното за едни, безцелно ли е за други?

WORKAHOLISM

Дали поради факта, че последният ми допир до работно място, служебен компютър и холандски салати с ягоди и зеле, е бил в компания в бирената индустрия, или заради доскорошния ми студентски статут, моето въображение роди съответната аналогия. А защо не? Хората прекаляват с цигарите, прекаляват с алкохола, прекаляват с работата. Затова, ако порокът ни е постоянното висене в офиса, нека поне бъде в малки, но силни дози, а.к.а. шотове. А ако тези резки глътки прииждат горещи и различни винаги се намират хора, които да ги реализират в продукти и услуги, и да почерпят конкурентите една студена вода...  И всичко това, още преди отегченият корпоративен келнер да постави на световната маса чиниите с дългообмисляните сложни, но безполезни, R&D специалитети...