Провокирана от новата книга на Сет Годин – „Племена”, и от постоянното ми присъствие във Facebook реших да поразсъждавам над човешкото желание да се чувства част от колектива. Доскоро бях причислявана към студентската общност, временно към различни професионални общности, та сега усещам липсата на онова чувство, което те кара да бъдеш част от ‘нещо’. Не само, обаче, е клиширано да кажа, че човекът е социално животно, а и е неправилно според мен. Смисълът в това да бъдеш елемент от цялото е не в простото ти присъствие на ‘овца в стадото’ (Сет Годин споменава едно много сполучливо определение, което превеждат „овца-сомнамбул” – sheep walker). Важно е съществуването на идея, която обединява групата, и КОМУНИКАЦИЯ около нея. Това е и тънката разлика, която бизнесът прави в дефинирането на понятията група и екип. Екипът съдържа концепция, която сплотява и мотивира членовете си. От организационна гледна точка, отчитайки наличието на много виртуални колективи и все по-малко физически такива, достигнах до следните мисли:
1. Колкото по-широко насочена към битовизмите на обществото е една идея, толкова по-малко заинтересованост има към нея. Макар и много хора да са заинтересовани от мисията на дадената организация, малко от тях са готови да се включат. Тоест, колкото е по-конкретна и нестандартна идеята, толкова повече внимание привлича.
Пример: Всеки човек ИСКА да спаси живот, да нахрани сираче и т.н., с повече оптимизъм да кажем 100% от населението. В един клуб като Интеракт, който се занимава с благотворителност и е ангажиран с ху манни идеи, чийто активисти са деца до 18 години (подчертавам лични финансови средства не се изискват), членовете на клуба са не повече от 15 в София. А, всички подкрепяме идеята, нали..?! Обаче! Ако става дума за бой с пухени възглавници (или така наречените flash mobs) на ‘жълтите павета’ в 5 часа следобед, на 23 април, 2010, каузата несъмнено ще събере повече от 15 участника...
2. Какво прави екипът толкова пробивен? Така нареченият ‘team work’ вече се поизтърка като термин, но не и като идея. Неслучайно, уменията на човек да работи в екип са изключително важни, тъй като се получава синергичен ефект. Кое обаче мотивира хората да бъдат активни? Идеята сама по себе си? НЕ.
Пример: Не може Facebook група като „Да счупим от бой телетъбисите” да събере 1655 членове. Първо: това потвърждава извод #1 – за абсурдността на идеята. Второ: доказва следното: Основната мотивация на човека да участва в ‘цялото’ е стимулът от останалите членове. Лидерът в единствено число, който уж трябва да води групата, вече е формалност. Той приема функциите на организатор, но не е достатъчен мотиватор. Всеки един от нас стимулира другия до него – желателно в положителен аспект. Във всеки един от нас се крие по един лидер. Отговорността на всеки за другия е голяма, иначе – ефектът на доминото...
3. Виртуалното общуване все повече замества физическия контакт. Успешно ли е това, обаче? Сега всеки може да създаде една своя малка (или не толкова) общност от хора – последователи в блогове, приятели във MySpace, професионална мрежа в LinkedIn. Колко стойностен е екипът ни в професионалното интернет пространство (например, LinkedIn) в сравнение с колегите в офиса? Извод: Колкото повече виртуални контакти имаме, толкова повече се обезсмисля идеята на екипа. Екипът е цялост, но не отрича индивидуалността. Различията го обогатяват. Това поне трябва да е така в живота (този на земята...). 400те приятели във Facebook, всеки от които фигурира като напълно еднакъв с другия (дори едно High Priority не можеш да сложиш ), не допринасят за поддържане на повече контакт – с хората, които искаш да се виждаш и чуваш, поддържаш така или иначе отношения. Има граница на ежедневните онлайн контакти, която рядко се прекрачва. Стоят си онези 350 души във Friends и освен да им гледаш снимките, дума не обелваш с тях... А и интересът ти към всички еднакви приложение и каузи, ала „Да спасим Мария от еди какво си...”, вече драстично намаля, просто защото станаха много!
4. Физическото присъствие обаче е друго. Лесно е да инициираш контакт онлайн – падат редица бариери. Развива се той обаче оф-лайн – изграждат се редица бариери... Няма да говоря за психология, жестове, мимики и т.н. Членка съм на онлайн бизнес общност, свързваща Холандските и Български професионалисти – ефект нулев. Кликнах на Join, но до тук. Членка съм и на Професионалистите, говорещи руски в Холандия. Отново онлайн общност, подкрепена обаче с редовни ‘meet-ups’. Дали става дума просто за лош маркетинг на първите или просто по-добра осведоменост на вторите, незнам, но комбинацията от двете определено е най-печелившият вариант.
P.S. За да поясня така нареченото от мен изграждане на бариери ща кажа: включването в общността и комплексната комуникация с останалите членове са неща, които предопределят до колко човек ще се идентифицира с екипа и неговата идея. Кликването върху ‘Become a fan’ изисква точно толкова усилие, колкото ще направи и потенциалният фен на инициативата по време на ‘престоя си’. Четириседмичен пробен срок преди присъединяването към ‘физически’ клуб ‘А’, обаче, кара човек да се чувства оценен и ПРЕЦЕНЕН (пък дано положително) от околните... Съответно благодарен и готов за действие.
Несъмнено виртуалният свят предоставя възможности, но и води до много ‘лишения’. Идеята на тази статия е не да изчерпа съответните pro’s & con’s, а да анализира практически някои аспекти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар